Архив

Печат

Истината и лъжата за георги марков

Автор „Русия днес“. Публикувана в Сенки от миналото

Amicus Socrates,amicus Plato,
sed magis amica veritas.

Сократ ми е приятел, Платон
ми е приятел, но истината ми е
по-голям приятел! 

/​латинска сентенция/

И истината и лъжата се доказват с факти. Когато фактите липсват, те могат да бъдат измислени. Най-големите специалисти в тази насока са специалните служби. В годините на студената война бяха сътворени гигантски лъжи. За жалост голяма част от тях бяха спрямо България, заради близостта й със СССР. „Българската следа” в атентата срещу папата, „Българският чадър” за покушението над Георги Марков, либийските чудовищни обвинения срещу българските медицински сестри. Родните антикомунисти и компрадорската политическа върхушка се включиха активно в кампаниите, приемайки безрезервно антибългарските измислици. Може да си антикомунист, може да си всякакъв анти, но достойно ли е да приемаш всяко твърдение за истина, или да изкривяваш фактите, щом това е изгодно за теб!

ХРОНОЛОГИЯ НА СЪБИТИЯТА

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в София. Завършва гимназия и индустриална химия.На 19 години, като студент, се разболява от туберкулоза, прекарва дълго време по санаториумите и от тогава започва да пише. Годината 1969 се оказва преломна за него. По това време е навлязъл сериозно на литературното поприще. До този момент под талантливото му перо излизат няколко романа, комедии, разкази и новели. Романът му „Мъже” /​1962 г./​печели годишната награда на СБП и оттогава е член на съюза. Той е в екипа сценаристи на култовия телевизионен сериал „На всеки километър” , където изгражда един от най-сполучливите образи в лицето на полицая Велински. След едно единствено представление е спряна пиесата „Комунисти”. По време на премиерата на пиесата „Аз бях той”, представлението е спряно и пиесата е отхвърлена. Веднага след това Г.Марков заминава с редовен паспорт за Италия при брат си Никола. Творческата му дейност до този момент е с опредеделен дисидентски уклон. В Италия прави неуспешни опити за устройване. Заминава за Лондон и от 1971 г. вече като невъзвръщенец, започва работа в литературната секция на Би Би Си. През 1972 г.за „невъзвръщенството си и за това, че се поставил в услуга на чужди организации”, е осъден в България на 6 и половина години затвор. По-късно започва да сътрудничи на радио „Свободна Европа и „Дойче веле”. В продължение на три години 1975 – 1978 г. работи върху „Задочни репортажи за България”, които всяка седмица се излъчват по радио „Свободна Европа”. Като невъзвръщенец, писателят е взет на разработка в Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност (ДС) под псевдоним „Скитник”. 

На 7 септември 1978 г., според официално възприетата формулировка, по обедно време на моста „Ватерло” в Лондон Г.Марков е „ужилен” в задната част на дясното бедро. По негови думи неизвестно лице го блъснало и когато се обърнал, видял непознатия да се навежда и вдига изпуснатия си чадър.Нападателят изчезнал с такси. След „ужилването” Г. Марков се почувствал зле. Два дни в дома си лекува простудно заболяване, след което постъпва в болница „Сейнт Джеймс”. Лекарите започват да лекуват сериозно вирусно заболяване и отравяне на кръвта. От Италия пристига разтревожен брат му Никола, който твърди, че от известно време е бил предупреждаван няколко пъти от Любен Константинов, български емигрант в Германия, че срещу брат му се готви покушение. Никола е убеден, че срещу брат му е извършен терористичен акт. „Брат ми не вярваше в това, а лекарите бяха скептични”./​думи на Н.Марков/​. Направени са пълни изследвания, включително и рентгенови снимки, но чуждо тяло не е открито! Появяват се усложнения и на 11 септември Г.Марков почива. До този момент по никакъв начин не става дума за намерена сачма. Но брат му продължава упорито да отстоява твърденията си. Отива в „Скотланд ярд” и там,/пак по негови думи/ в продължение на три дни ги убеждава, че брат му е жертва на терористичен акт. 

И тук специалистите от МИ-6, известни като едни от на-големите дезинформатори в света, превключват на по-висока предавка. Така както итлианските специални служби СИСМИ, превключиха след атентата през 1981 г. на Агджа срещу папа Йоан Павел и сътвориха с помощта на ЦРУ „българската следа”. МИ6 решава да се заеме със случая. Поръчват ПОВТОРНА аутопсия и… Еврика. Духът от бутилката е изпуснат! Отнякъде се появява прословутата сачма. Тя е от платина и иридий с размери 1.52 мм. и два малки перпендикулярни отвора с диаметър 0.35 мм. По-нататък сачмата се показва като доказателство с част от тъкан. При лабораторния анализ нито в съчмата, нито в тялото на починалия писател са открити следи от отрова. Тук се появява ВЕРСИЯТА, че в сачма с такъв обем възможната отрова, която може да умъртви човек е РИЦИН! Коментира се и друга органична отрова — абрин, но в крайна сметка се спират на рицин. Предполага се че, смъртта не е настъпила веднага, защото рицинът бил в малко количество. В кръвта на писателя не са открити антитела, които организмът произвежда при отравяне. Получава се една тафтология. Уж рицин не е намерен, после пък, количеството било малко! 

След разпространето съобщение за начина, по който е ликвидиран Г.Марков, в сценария се включва Владимир Костов, кадрови офицер от българските разузнавателни служби /​ПГУ ДС/​, работил под прикритието на кореспондент на българските радио и телевизия в Париж. През 1977 г. Вл.Костов дезертира, като иска политическо убежище от френските власти. Той се свързва със „Скотланд ярд”и ги уведомява, че на 26 август 1978 г./​11 дни преди нападението срещу Г.Марков/​срещу него е имало подобно нападение в парижкото метро. Неизвестен мъж го е наранил в гърба по неясен начин. Вследствие на това той е бил 48 часа с треска и температура 41 градуса. Най-напред жена му, а след това и лекар, при огледа не откриват нищо. Тези закъснели твърдения предизвикват сериозни съмнения за намеса на специалните служби. В парижка клиника, в присъствие на човек от „Скотланд ярд”, в гърба му е „открита” подобна сачма с размери 1.7 мм. Костов не е видял сачмата. Единствено негово е твърдението, че в сачмата е открит остатък от отровата рицин. Това съвпадение за наличие на рицин в сачмата, намерена у Г. Марков и в сачмата при Вл. Костов навежда на мисълта за намеса на специалните служби. Ако МИ-6 бяха посочили друга отрова при Г. Марков, вероятно същата щеше да бъде открита в сачмата на Вл. Костов! Не става ясно как с отровна сачма в гърба Вл.Костов е останал жив в продължение на близо 30 дни и защо сачмата не е извадена веднага щом е открита, а 10 – 12 дни по-късно. Според някои твърдения, един грам от тази отрова може да убие 3000 души, но не и Вл.Костов! През 1986 г Владо Костов издава на френски език книгата си за покушението срещу Г.Марков озаглавена „БЪЛГАРСКИЯТ ЧАДЪР”. Това заглавие създава в обществото мнение, битуващо и до днес, че убийството на писателя е извършено с чадър.

През 1992 г. сценарият е обогатен с твърденията на дезертиралия от КГБ генерал Олег Калугин за участието на КГБ в изработване на отровата и сачмата по искане на българската ДС. Заповедта била издадена от Т. Живков! Лично Калугин предал на българите две химикалки със сачми, заредени с рицин! Първо дал химикалка за Г. Марков, а после за Вл.Костов. Само, че случаят Костов е преди Марков! На друго място твърди, че оръжие на убийството е пистолет, прикрепен към чадъра. По-късно Калугин при обстоен разпит от следователи на „Скотланд ярд” в Лондон, не потвърждава показанията си и отрича да е имал лично участие!

През 2006 г. полк. Олег Гордиевски, бивш съветски разузнавач, заяви в интервю пред Коритаров, че чадърът и инструктажът за убийството са направени от КГБ по искане на българските тайни служби. Само, че нападение с чадър няма. С кого от ДС е бил контактът и кой е бил инструктиран, не се казва. Гордиевски е бил вербуван от английските специални служби и в продължение на 11 години, до 1985 г., е работил за тях като къртица в КГБ. Издаден от двоен агент в ЦРУ и след като е разкрит, се установява за постоянно в Англия. 

В наскоро появилия се документален филм ” Накаран да замлъкне” на немския режисъор Клаус Дексел, се правят „нови разкрития” — в убийството на писателя са участвали пет души!!

Съобщенията за насилствената смърт на Г. Марков, организирана и проведена от българската ДС, с участието на КГБ, предизвиква гневно възмущение от страна на западната общественост, антикомунистически настроените български граждани, както и в много непредубедени хора. От този момент и до ден днешен като официална истина се приема, че писателят е убит от българската ДС и върху лицето на България е лепнато черно петно. Пишат се книги, статии, дават се интервюта, правят се филми, като се използват косвени доказателства. Журналистическите разследвания остават твърде далеч от разследванията на криминалистите. ИСТИНАТА се оказва изправена пред една трудно преодолима стена, наречена обществено мнение.

ДОКАЗАТЕЛСТВАТА

Когато се разследва едно убийство, винаги се тръгва от МОТИВИТЕ. Твърди се, че мотивите за убийството на Г.Марков се крият в неговите „Задочни репортажи за България”. В тях писателят критикува управлението на БКП, недъзите на социализма и авторитарния стил на Т.Живков. Застъпниците на тази теза твърдят, че „Задочните репортажи” били слушани от 5 милиона българи и поради това застрашавали социализма и неговата идеология. Пет милиона слушатели от 8 милионна България !!! Самият Т.Живков бил много уязвен от критиките и лично дал съгласие за атентата. Доказателства за това липсват, но и тук голите твърдения се превръщат в неоспорима истина. Внушения се правят и за датата на покушението — 7 септември, когато е рожденният ден на Т.Живков. На всесилния „кръвожаден” диктатор поднасят като подарък блюдо с главата на писателя! Самият Живков по характер не е бил агресивен и краен в отношенията си с интелектуалния елит. В „Задочните репортажи” Г.Марков описва подробно срещите си с Т. Живков, като подчертава умението му да общува с интелектуалния елит. Критиката, която отправя към него е, че с пряката си и постоянна намеса се е превърнал в рушител на художествено-творческата интелигенция. Извършил е творчески покушения върху Писателския съюз, Народния театър, Киното и създал творческа несигурност. 

По същото време в България има спрени пиеси, книги и сценарии за филми на много други творци. Няма никакви данни, че срещу тях е имало намерения за физическа разправа. Дисидентските прояви на Радой Ралин бяха широко известни и популярни сред хората. Живков се почувствал жестоко засегнат от карикатурата на Борис Димовски — свиня, чиято опашка е копие на подписа на Т.Живков, както и от епиграмата на Радой Ралин към карикатурата. Затова двамата са били наказани с уволнение и спиране отпечатването на произведенията. 

Имало е възможност да се инсценира убийство на някой от тях, но явно този стил не е бил на въоръжение. Няма никакви данни, че българското правителство е давало указания на ДС за убийства на дисиденти, нито ДС да е правила подобни предложения. Няма никакви данни, че в ДС е имало отдел за убийства! Изключено е ДС да е действала „на своя глава”, без указания от партийното ръководство, особено срещу Г.Марков, факт който би предизвикал международен негативен отзвук срещу България.

Установяването на ФИЗИЧЕСКИЯ УБИЕЦ е неоспоримо доказателство, което отваря вратите за разкриване механизма на цялото престъпление. През 1993 г., петнадесет години след смъртта на Г.Марков, следователите от „Скотланд ярд” получават от българските си колеги достъп до някои архивни материали на ДС. Между тях е досието на Франческо Гулино. Става ясно, че той е агент на ПГУ ДС под псевдоним „Пикадили”. Явно за англичаните това е сериозен аргумент и те го обявяват за физически убиец на Г.Марков. Гулино е вербуван през 1972 г. на основата на компрометиращ материал, като извършител на контрабанда. Същият е италиански гражданин с датски паспорт, търговец на антики, живущ по това време в Дания. От делото на агента, от хората, които са чели разработката „Скитник”, от разпитите пред комисия и от български и английски следователи, не са получени данни за негово участие в поръчково убийство. Самият Гулино няма нужните качества на килър. Общо за всички обекти на разработка е щателното изучаване с агентурни и оперативно технически средства намеренията, чертите на характера, постъпките, разговорите, контактите. Това, че Г.Марков е наблюдаван агентурно, не може да бъде пряко доказателство за намерения за ликвидирането му. Аргументите на анличаните по отношение на „Пикадили” са, че в годината на „убийството” — 1978-​а, е бил 2 пъти в Англия. Според журналистически писания агентът е бил 4 пъти и отсядал близо до дома на писателя. Къде е това „близо”, не се уточнява, но силно впечатлява и засилва твърдението за самоличността на убиеца. Премълчава се обаче фактът, че в деня на убийството Франческо Гулино не е бил в Англия. Като повечето чуждестранни агенти той е получавал материални стимули. Шест години след смъртта на писателя, през 1984 година, във връзка с 40-​годишнината от 9 септември, агентът е награден от МВР с „Медал за заслуги към сигурността и обществения ред”. Логично е изпълнителят на толкова отговорна задача като убийство, да получи висок държавен орден, а не нискоразряден медал, с който са били награждавани доброволните отрядници. Франческо Гулино не е подведен под отговорност и по последни данни живее в Австрия.

Другите доказателства са САЧМИТЕ И ОРЪЖИЕТО, с което са изстреляни. Разследващите приемат, че сачмата е изстреляна от пневматично оръжие от рода на химикалка, табакера или пистолет /според Калугин/. Безшумни пневматични оръжия няма. Г. Марков не е чул звук, а Вл. Костов дочул щракане. Показаните като доказателство сачми предизвикват сериозни съмнения за манипулиране от страна на специалните служби. Говори се за отровата рицин, но такава не е открита. Френските власти започват разследване по случая с Вл.Костов, като елемент от наказателно производство. Съдия-следователят Клод Ханото назначава подробни експертизи при най-известни специалисти. Правени са промивки на сачмата и инжектиране на разтвора на животни, без всякакви последствия. Приета е окончателно оценката на вещите лица, които ОТХВЪРЛЯТ възможността, представената като доказателство сачма да може да бъде използвана за убийство по този начин.

Следствен експеримент не е правен, за да се види как може сачма с размери колкото главичката на топлийка, да пробие дънките на Г.Марков и да заседне дълбоко в тялото, така че да не може да се разкрие при оглед. При Владо Костов, по негови думи, блузата е била на дупки и вероятно сачмата се е промушила през тях. Експеримент също не е правен! 

Важни доказателства при всяко престъпление са и СВИДЕТЕЛСКИТЕ ПОКАЗАНИЯ. В историята за „българския чадър” те заемат важно място и служат за затвърждаване на официалната версия за убийство. Преки свидетели на „покушенията” няма. Във връзка с установяване самоличността на извършителя, следователи от „Скотланд ярд” са разпитали всички таксисти. Установено е, че на моста „Ватерло” те не качват пътници. С пълна сила стои въпросът какви всъщност са тези, които посочват фактите и събитията и доколко може да им се вярва. Владимир Костов обяснява емигрирането си с политически мотиви, но на колегите му разузнавачи е повече от ясно, че той е вербуван от френските специални служби и се е поставил в тяхна услуга. Идеологическа, материална или компрометираща е основата на вербовката, това знаят френските специални служби и Вл.Костов. Не е изключено участието на ЦРУ. Вл.Костов разкри самоличността на много български разузнавачи по целия свят и разби много човешки съдби. Осъден е на смърт от българския съд за предателство и издаване на държавна тайна и впоследствие помилван от Ж. Желев.

Генерал Олег Калугин и полк. Олег Гордиевски, дезертъори от КГБ, вербувани съответно от американското ЦРУ и от МИ-6 с показанията си за пореден път се поставят в услуга на своите нови господари.

Никола Марков, брат на писателя със сигурност преживява много тежко неговата смърт. Той е бил и продължава да е един от най-настоятелните за намесата на ДС в убийството на брат му. Това мнение се формира у него основно от твърденията на друг български емигрант — Любен Константинов, живущ в Германия. Никой обаче не се запитва, как въпросният Константинов се оказва много добре информиран за една супер секретна операция от страна на специалните служби. Операция, за която би трябвало да знаят ограничен кръг от проверени хора! По-късно Н. Марков посочва като аргументи за убийството потвърждаването на тезата от екс президента Ж. Желев, както и книгата „Двойният живот на агент „Пикадили”, на разледващия журналист Христо Христов. В тази книга няма преки доказателства за убийството на Г. Марков. И Желев, и Христов са силно повлияни не толкова от доказателствата, колкото от крайните си антикомунистически възгледи. Самият Никола Марков се изявява като убеден антикомунист и изобличител на ДС, но никъде не споменава за принадлежността си към агентурния апарат на ДС, под псевдоним „Васил”! Не е разпитван Любен Константинов, сочен от Н. Марков като достоверен източник за подготвяното убийство и като човека, на когото ДС на два пъти е възлагала задачата да убие писателя, като и в двата случая е отказал да я изпълни!

Силно впечатление в историята за „българския чадър” правят действията на КГБ и ДС. Оказва се, че във всесилната КГБ и българската ДС, всъщност работят некадърници. КГБ подготвят отрова, която не убива веднага — обстоятелство, което дава възможност за разкриване на престъплението, компрометиране на специалните служби и чрез тях на държавните ръководства. Дори след „неуспешния опит” срещу Владо Костов, КГБ и ДС не отчитат операцията като провал и не правят никакви изводи. Продължават по същата схема с Г.Марков!

След приемането на Закона за досиетата, българската държава предостави на английски следователи многобройни материали от архива на ДС. Заради липсата на разработката „Скитник” бе повдигнато обвинение срещу генерал Владо Тодоров, шеф на разузнаването, за това, че по негово нареждане делото е унищожено. Генералът е изправен пред съда и осъден. Само, че не се намериха доказателства, че делото е унищожено. Унищожени са няколко копия от делото. От показанията на хората, които са чели разработката, става ясно, че няма планове и намерения за физическото ликвидиране на Г.Марков. В разследването се включиха и български следователи. От българска страна бе оказано пълно съдействие. В изпратените от „Скотлонд ярд” материали липсват доказателства, които потвърждават намерения за убийство, оръдието на убийството, изпълнител, преки свидетели. Пребивавалите в Лондон български следователи също не получиха достоверна доказателствена информация.

Ако приложим стила на създателите на конспиративните теории, може да се коментират доста „доказателства” за другото лице на Г.Марков. Вербуван ли е за агент на ДС от полк. Кюлюмов от 6-то управление на ДС, контактите с когото се премълчават? Изпратен ли е със задачи в Би Би Си? Говори се, че преди смъртта си Г.Марков е бил неспокоен, тъй като се страхувал, че е разкрит от англичаните! И по-нататък, в такъв случай покушението не е ли организирано от тях, особено след написването на „Достопочтеното шимпанзе”! Също в този стил може да се коментира липсата на досие на Г.Марков като агент, тъй като в отделни служби на ДС ценни агенти не са били регистрирани, за да не изтече информация. Така чрез доказателства от рода на „говори се, чува се, носи се слух”, може да бъде окалян всеки човек!

Г.Марков заслужава уважение за смелостта, която е имал по време на тоталитарното управление да изразява това, което вижда. Последната му книга „Достопочтеното шимпанзе”, в съавторство с Дейвид Филипс, е пример за неговата непримиримост към слабостите и пороците, независимо за какъв обществен строй се отнасят. Още преди да започне тази книга, писателят е споходен от разочарования. Според Димитър Бочев, журналист от „Свободна Европа” и писател, Г.Марков е бил огорчен, че дори на Запад липсва пълна творческа свобода и трябва да се съобразява с редакционната политика. Борецът срещу цензурата обаче не спира. Книгата е изобличителна сатира на британската политическа система, на нейния висш ешалон, на безпринципните коалиции в името на личния интерес, пренебрегвайки обществения такъв. Да напишеш такава книга за страната, която ти е дала подслон, работа и възможност за творческо развитие се иска наистина смелост. По думите на Дейвид Филипс, Г.Марков вярвал, че е велик писател и се терзаел, че в Англия не успял да постигне това, което е направил в България. В заключение може да се каже, ИСТИНА е, че Георги Марков е талантлив писател, дисидент и антикомунист със силно изразена гражданска позиция и за това със сигурност не би искал ЛЪЖАТА за „българския чадър” да бъде неговата легитимация днес и пред следващите поколения.