Печат

Православният разкол днес и българската история

Автор „Русия днес“. Пуб­ли­ку­вана в Новини

Нико­лай Мали­нов, пред­се­да­тел на Наци­о­нално движе­ние „Русофили”

От два месеца настъпиха много тежки времена за един­ната, съборна Пра­во­славна църква. На 11 октом­ври 2018 г. Кон­стан­ти­нопол­ският пат­ри­ар­хат постави начало на предо­ста­вяне на авто­кефа­лия на Украйна, като с тези свои действия извърши посега­тел­ство над „кано­нич­ната тери­то­рия” на Рус­ката църква. На 15 декем­ври 2018 г. бе про­ве­ден „обе­ди­ни­те­лен авто­кефа­лен събор” на две раз­кол­ни­че­ски орга­ни­за­ции в една — „Укра­ин­ска пра­во­славна църква”. На 6 яну­ари 2019 г. все­лен­ският Пат­ри­арх Вар­то­ломей след утрин­ната служба в пат­ри­арше­ския храм „Свети Георги” в Истан­бул връчи на Украйна в лицето на Епи­фа­ний Думенко томос за авто­кефа­лия на новата цър­ковна струк­тура. Нито един пред­ста­ви­тел на помест­ните пра­во­славни църкви не е при­съствал на цере­мо­ни­ята. Засега новата цър­ковна струк­тура не е при­зната от нито една църква с изклю­че­ние на Константинополската.

Избро­е­ните действия по сво­ята същ­ност и после­дици са „тух­лите” на раз­кол в един­ната съборна Пра­во­славна църква. Тези действия на Все­лен­ския пат­ри­арх Вар­то­ломей съз­да­ват преце­дент, който е опа­сен за всички поместни църкви, вклю­чи­телно и за българ­ската църква.

Исто­ри­ята помни факти, които показ­ват как Кон­стан­ти­нопол­ската пат­ри­аршия се е отна­сяла грубо и безце­ре­монно към свои сестри поместни църкви, като си е при­сво­явала права, които кано­ните не й дават или е съдействала за дис­кри­ми­наци­ята на наро­дите, нами­ращи се в диоцеза на тези църкви. По силата на редица исто­ри­че­ски обсто­я­тел­ства най-​потърпевша в това отноше­ние се оказва Българ­ската пра­во­славна църква.

Исто­ри­ята на отноше­ни­ята между Българ­ската пра­во­славна църква и Цариград­ската пат­ри­аршия е исто­рия на веков­ната борба на бълга­рите за при­зна­ние като народ. В българ­ското пуб­лично про­стран­ство се знае много за мюсюлман­с­ките без­чин­ства по време на пет­ве­ков­ното осман­ско роб­ство, но твърде малко за веков­ните уси­лия на Цариград­ската пат­ри­аршия да лиши бълга­рите от етни­че­ско само­съзна­ние, за да ги пре­топи, да ги заличи като народ, да унищожи българ­ската исто­рия и кул­тура, главно чрез унищожа­ване на сла­вян­ската книж­нина, съз­да­дена през веко­вете. Много­бройни сви­де­тел­ства от исто­ри­ята на българ­ските мана­стири, за съжа­ле­ние неси­стема­ти­зи­рани, показ­ват, че оскъд­ната исто­ри­ческа памет за раз­ви­ти­ето на българ­ския народ през веко­вете се дължи не тол­кова на осман­ското роб­ство само по себе си, кол­кото на вой­ната срещу българ­ския дух, водена от Цариград­ската пат­ри­аршия. Стига се до пара­докси, при които отстра­нени и дори ана­темо­сани от нея българ­ски мит­ропо­лити (напри­мер през 1872 г.) са въз­ста­но­вени благо­да­ре­ние на спе­ци­ал­ните уси­лия на осман­с­ките вла­сти. А обобще­ният пара­докс се състои в това, че дори когато мюсюлман­с­ката държавна вър­хушка при­знава бълга­рите като народ, такова при­зна­ние им е отка­зано от бра­тята по религия — гърците.

Още много трябва да се направи, за да се система­ти­зи­рат фак­тите, които показ­ват неве­ро­ятно труд­ната много­ве­ковна борба на Българ­ската църква за запазване на българ­ския етнос, българ­ска исто­рия, българ­ско достойн­ство. Борба, в която гла­вен враг, за наше хри­сти­ян­ско пра­во­славно съжа­ле­ние, се явява Цариград­ската патриаршия.